Джоакино Росини (1792-1868)

авторски текст: Драгомир Йосифов

Странната, фантастична кариера на Росини започва още с датата, която Бог е избрал, за да го подари на света.

Джоакино Антонио Росини е роден на 29 февруари, дата-скитник или фантом, която,както се знае,съществува през четири години. Едва ли само това е причината той да е надарен със способността да композира големи оперни партитури за броени дни, да създава мелодии, които веднага полепват по сърцата и слуха на най-разнообразна публика, да нажежава слушателите си със своите буйни стрети и крешенди – Сеньор Крешендо е негов прякор. Човек, създал и избистрил цял оперен жанр – този на италианската комична опера, но също и няколко изискани кулинарни шедьовъра като „турнедо Росини" например.


Чревоугодник, остроумец, работохолик – в периода, в който изобщо работи, кумир на публиката, безпощаден към себе си, неуморим изобретател, човек, който от баналното създава неща нечувани, скептик и мечтател.

 

Музикалния фабрикант и звуков поет Росини е роден в Пезаро, в семейство, което – обичайно за Италия – съчетава музиката като професия и като страст със занаяти, които стоят доста далеч от нея. Баща му е изкусен валдхорнист и същевременно инспектор на кланиците, а майка му е певица, наследница на род на хлебопекари. Самият Джоакино е даден да чиракува при ковач, но музикалната му дарба се проявява доста преди това – още на 3-годишна възраст, при това с радост насърчавана от родителите. Поради бонапартистките си симпатии, Росини-баща прекарва известно време в затвор, като след излизането от него загубва престижната длъжноста на инспектор на кланиците и заедно с жена си е принуден като пътуващ музикант да обикаля различни малки театри в Италия. Синът е оставен в Болоня на грижите на баба си и на касапин, близък на татко Антонио. По това време са и първите „академични" уроци по музика, под наставлението на Джузепе Принети.


Вижда се, че биографията наистина показва фантастични черти – толкова типични и за мястото, и за времето. Нещо от тази атмосфера, а възможно – и от тези обстоятелства прониква в комичните опери и фарсовете на композитора, нещо от тази невероятна атмосфера, която е всъщност толкова привична... Едва ли уроците по контрапункт на строгия каноник абат Тадеи са допринесли повече за събуждането на композитора в младия Росини, отколкото уличната глъчка, напевните разговори, спорове, възторзи, серенади...


Улиците на Италия са първокласен наставник на един начинаещ композитор. Но не само те – партитурите на Хайдн и Моцарт също са предмет на възхищение и внимателно изучаване; заради страстта си към Моцарт, Росини получава прякора „Германчето" (Il Tedeschino). Междувременно младият музикант, започвайки кариерата си на оркестрант още 3-4 годишен, биейки триангел в „музиката" на баща си, усвоява валдхорната („валдхорнист е моят татко, валдхорнист ще съм и аз"!), клавир, виолончело (което изучава в музикалния лицей в Болоня при маестро Каведани), при това юношата притежава чудесен тенор. Владеенето на тези инструменти се отразява по-късно във лекотата и изобретателната виртуозност на Росиниевия оркестър. Сумата от такива умения и таланти не може да не отведе младия Джоакино при операта – свят жанр за италианската музика; напевността и енергията на езика, театралността на самото живеене, традициите на Монтеверди, Кавали, Вивалди, Перголези, Паизиело неизбежно насочват композитора в тази посока.


Италия в началото на 19 в. страстно желае да види себе си на сцена – и във фарсово, и в сантиментално, и в героично отражение. Италия има нужда от „Росини"; и Росини не закъснява да се появи на кръстовището на традицията и индивидуалния талант.

 

Ръка му подават приятелите и колегите на неговите родители Джовани Моранди и Роза Морели, които уреждат поръчка за тъй популярните тогава „фарсове" за сезона на импресариото Кавали във Венеция. Този фарс е Брачната полица, написана за едва няколко дена и тутакси поставена вТеатро Сан Моизе във Венеция. Успехът е голям и шумен. Росини, едва 19-годишен, е поканен като композитор и акомпанятор за следващия сезон на Театро дел Корсо в Болоня. Следва нова поръчка от Венеция, където успехът му не е още отшумял. Докато е в града на лагуната, композиторът завършва комичната опера Щастливата измама и като контрапункт към нея операта-сериа Кир във Вавилон. Като оставя зад себе си възхитената венецианска публика Росини се завръща в Болоня, където го очаква поръчка от Театро ала Скала в Милано. Това ще бъде комедията Пробният камък. Последващият успех пред високомерните милански ценители наистина сякаш е пробен камък за стремителното развитие на Росини.

 

Едва 20-годишен, композиторът е новият музикален идол на Италия. Написаните през 1813 опера-буфа Италианка в Алжир и героичната опера Танкред не само затвърждават известността на автора си, но и очертават двете посоки по които ще се развива неговото оперно творчество. През 1815 знаменитият импресарио Барбайя отправя покана към Росини да оглави неаполитанския театър Сан Карло, както и Театро дел Фондо. Започва славния неаполитански период в живота на композитора, чиито плодове са опери като Елисавета, кралица на Англия, Отело, Зелмира, Мохамед Втори, Моисей в Египет – все опери върху драматични и значителни сюжети.

 

Тук Росини прокарва някои нововъведения в общо взето твърде консервативната оперна традиция. Например той изцяло изписва украшенията, колоратурите във вокалните партии, отнемайки правото на певците да импровизират безкрай, демонстрирайки вокалната си доблест, без да се съобразяват с протичането на музиката. Също така Росини премахва „сухите" речитативи, като въвежда акомпанимент от струнни инструменти, с което разширява драматичното въздействие и изглажда резкия контраст между речитативни и ариозни моменти – всичко това в интерес на цялостността на представлението. При това, познаването на изразните и технически възможности на човешкия глас от Росини и до днес изглеждат ненадминати.


В началото на 1816 сякаш на шега, за около две седмици, Росини създава своя абсолютен шедьовър – Севилският бръснар по сюжет на Пиер дьо Бомарше и либрето, вече използвано от по-стария му колега Паизиело, при това – със значителен успех. Премиерата в Театро Арджентино в Рим изобщо не подсказва бляскавия път на операта; нещо повече – тя е образцов провал. Не е изключено в осъществяването му да участват и подръжници на неаполитанския маестро Паизиело; оперните войни не са от вчера, ни от днес. Така или иначе, публиката внезапно проглежда и още втората премиера е триумф. Един продължаващ и днес триумф.През 1817 операта е поставена в Барселона, през следващата - в Лондон, следват Париж и Виена и други европейски градове. През 1822 на предприемчивия бръснар ръкопляскат в Санкт-Петерсбург, а през 1826 – в Ню Йорк.

Осигурил си безсмъртие, Росини спокойно се отдава на проекта си за реформа на операта. Някои от нововъведенията споменахме по-горе, а с всяка нова опера композиторът променя по нещо от закостенялата форма - рядък пример за тиха революция, която е приветствана от публиката, вместо да предизвиква недоволство или смущение. Тutti contenti – както се пее във финала на Сватбата на Фигаро от другия голям любител на Бомарше – В. А. Моцарт.

Постоянно недоволен изглежда да е Карл Мария фон Вебер, който често критикува в пресата почти всяка чута от него опера на италианския му колега. Дали това е завист или искрено неприемане на един стил, стоящ далеч от идеите за опера на самия Вебер? По повод една отрицателна рецензия на Вебер за операта Танкред, Росини пише: „очевидно Вебер много държеше да зная за неговите отзиви. Дотолкова, че попита дали не желая да се запозная с него. Само ако знаех, докато драскам тази моя опера, че тя ще бъде почетена с рецензия от такъв композитор щях да си хвърлям шапката! Нищо впрочем, не развали удоволствието от срещата ни".


По време на гастролите си във Виена заедно с неаполитанската трупа на Барбайя (1822), Росини – освен отново взривния успех – успява да се срещне с Бетовен, който въпреки възраженията си срещу „италианското помрачение" у виенската публика високо оценява таланта му, прочитайки партитурата на Севилския бръснар. В една от разговорните му тетрадки откриваме следния „разговор": „А, Росини... Вие значи сте композиторът на Севилския бръснар? Поздравявам Ви. Тази опера ще се изпълнява, додето съществува италианска опера. В никакъв случай не се опитвайте да пишете каквото и да било освен опери-буфа, всеки друг стил би бил насилие над природата Ви."Силен, макар и в известна степен обезкуражаващ комплимент от глухия великан, който Росини приема с благоговение.


Следващата спирка на странстващия маестро е Лондон, където жадната за музика английска публика с неуморно възхищение слуша почти пълен интеграл на написаните от Росини опери. Активността на маестрото като акомпанятор, диригент, певец, е огромна; това се компенсира от почти пълното смълчаване като композитор, нарушено единствено от кратка кантата в памет на лорд Байрон, в чиято премиера авторът участва като солист-тенор. Семейство Росини – междувременно той е сключил брак с ненадминатата изпълнителка на мецосопрановите партии в своите опери Изабела Колбран – напуска Острова, претоварено с успех.

Париж е съществувал в намеренията им като кратка спирка на път за родината. Съдбата се разпорежда другояче. Във френската столица Росини получава неустоимо предложение да оглави Театр дез Италиен с голяма заплата и огромни художествени правомощия. „Росинизацията" на Париж тръгва с ускорени темпове, при френетичната подкрепа на едни срещу френетичната омраза на други кръгове от специалисти и меломани. Втората група постепено намалява, покорена от - или поне примирена под щастливата звезда на родения на 29 февруари маестро.


Две години след установяването си, Росини оставя италианския театър и йерархически се издига до генерален инспектор по пеене и кралски композитор. През 1827 е назначен и за член на съвета на кралските училища за музика и изобщо е отличен с всички регалии, за които един композитор може да мечтае. Първата опера, която Росини пише за Париж след рекогнисцировка на тамошните вкусове и традиции е Пътуване по Реймс, нарочена за коронацията на Шарл Х в Реймс. Или проучването на вкусовете не е било задълбочено или обвързаността с монарха не се е понравила на парижани, които въпреки Реставрацията пазят спомена за една революция и се готвят за втора, но така или иначе операта няма никакъв успех и Росини прибира партитурата си след втория спектакъл. Следват две големи опери, като и двете са преработки на по-стари творби: Обсадата на Коринт по Мохамед Втори и Мойсей в Египет. Тук мерникът на Росини е безпогрешен: корекциите във френски вкус достигат до публиката и му носят нови триумфи. Следва брилянтната комична опера Граф Ори, чиято партитура щедро използва материал от Пътуване по Реймс. Берлиоз – чиито музикални идеи са съвсем чужди на тези на Росини – признава: „Граф Ори, безусловно е една от най-хубавите партитури на Росини. Никъде другаде, може би с изключение на „Бръснаря", композиторът не е тъй остроумен и весел. Какво музикално богатство! Навсякъде разкош от сполучливи мелодии, нов рисунък на акомпанимента, изискани хармонии, оригинални оркестрови ефекти, пълни със смисъл драматични ситуации."

Тук може би е моментът да се спомене една обичайна практика на Росини, която е част от секрета на неговата свръхпродуктивност. Цели откъси от една опера без притеснение преминават в друга, често драматични арии се трансформират без смущение в любовни или комични такива; увертюри от една опера с лекота застават пред друга. Очевидно публиката е прощавала на композитора подобен индустриален, и почти пародиен похват, понеже е обичала неговите свежи мелодии, пълни с лекота, почти говорно изразителни, виртуозни, заразителни повече от строгостта и последователността. Пък и вероятной е било приятно да среща стари и любими „приятели" в новата композиция. Самият Росини иронизира тази си склонност в един от „греховете на моята старост", клавирна пиеса, изградена само от автоцитати и наречена Спомени от последното ми пътешествие.


Споменахме в началото, че едно от прозвищата на Росини е Сеньор Крешендо. Стремителността е типична за музиката на Росини – нищо не бива да пречи на карнавала от мотиви, мелодии, ритми – ту банални, ту изискани. Нищо не бива да спира техния танц, тяхната вихрена тарантела. Техниката на Росини можем да определим с една дума: необходима. Нищо излишно, нищо самоцелно. Композиторското въображение е сякаш неизчерпаемо в непрестанните хрумвания, изненади и пируети. Заедно с това дългата, напевна линия остава непокътната; може би това е парадоксът на Росини.
Да се върнем в Париж. Росини се готви за големият си – и както се оказва – последен удар. Замислена е голяма героична опера върху ефектен сюжет, с разгърнати хорови сцени, с големи контрасти и ярки музикални характеристики. Това ще бъде Вилхелм Тел – историята на швейцарския национален герой и борбата на народа му срещу австрийските окупатори. Само напомням, че Италия също е под австрийско владичество и става дума за общ узурпатор. Това, което в операта е история и минало, за родината на Росини е жарка и болезнена актуалност. Нека напомним и за формиращата се в парижкия въздух сякаш наближаваща поредна революция (става дума за Юлската революция от 1830, призракът на романтизма грабва пушка и броди по улиците).

Обратно на навиците си, Росини дълго, почти година, обмисля и композира последната си опера, премиерата е на 3 август 1829. Въпреки официалното признание под формата на връчения от краля Орден на Почетния легион, операта предизвиква у преситената аристократична публика известно недоволство поради сериозността на замисъла си и сложността на осъществяването му. За да угоди на публиката от куртизанки и контета, дирекцията на театъра предприема самоволни съкращения и размествания в операта. Росини е възмутен, това възмущение е един от подтиците да се откаже от писането на сценични опуси.


На върха на славата си, внезапно Росини, престава да композира това, което безподобно умее – опери, и се отдава на приятни житейски удоволствия, рядко посягайки към нотния лист, за да остави неща, които сам определя като „грехове на моята старост". Композиторът е само на 37, до края на живота си той никога повече не се обръща към жанра, донесъл му толкова радост и слава.


Росини е автор на 39 опери, написани между 1806 и 1829. Заедно с Винченцо Белини и Гаетано Доницети, Росини е в основата на неудържимия възход на италианската опера от 19 век, от ръцете на тази троица делото преминава в могъщите ръце на Джузепе Верди. Именно Верди предлага след смъртта на Росини да бъде създаден колективен Реквием за да бъде почетена паметта му.
Композиторският век на Росини изглежда приключил, остава да доизживее човешкия си век. Години, прекарани между Париж и Италия, голяма обществена активност в родината, където Росини преподава в същия музикален колеж в Болоня, който самият той е завършил; организация и подпомагане на музикалния живот в Болоня и Флоренция. Музикантът живо реагира на всичко, което би могло да помогне за развитието на музикалното образование и на усъвършенстването на музикалната култура. 1855 е годината на завръщането в Париж, където Росини прекарва последните 13 години от живота си.„По това време – свидетелства Мишо – нито една музикална знаменитост в Париж не се ползваше с такава известност и почит, както авторът на Вилхелм Тел и Севилският бръснар. Организираните от него приеми бяха прочути, а най-добрите артисти смятаха за чест да бъдат поканени на тях."
Росини продължава да композира, макар и с огромни паузи, плодове на този последен период са Stabat mater за солисти хор и оркестър и Малка тържествена меса за солисти, хор, две пиана и орган (определението „малка" е проявя на специфичния хумор на Росини, тъй като творбата е с твърде голямо времетраене и величествено замислена). И двете композиции съдържат удивителни новости в хармонията, а също и разгърнати полифонични епизоди, в които личи най-после ползата от строгото обучение при падре Тадеи).

 

Въпреки оттеглянето си от активна кариера, Росини продължава да е в центъра на внимание на европейската музикална общественост. Естетическият пейзаж около него е сменен – романтизмът със своята необузданост, тъги и меланхолии, фантасмагории и страсти, доспехи и сражения излиза на сцената. „Битката за Ернани" вече е проведена, неистовият Берлиоз трескаво създава музикалните си видения. Иронически резигниран, Росини пък създава своите кулинарни шедьоври – това е неговият романтизъм. А и той е протегнал ръка към новото направление с последната си опера – нека тези, които са разбрали това да продължават в тази посока. Цял Париж се вслушва в мненията на композитора, а личността му привлича като магнит музиканти, художници, поети. С него се срещат Рихард Вагнер, Камий Сен-Санс, Ференц Лист; сред големите му почитатели са Хайнрих Хайне и Стендал, който дори пише книга за него.


Джоакино Росини умира на 13 ноември 1868. Цялото си наследство той завещава на родния си град Пезаро. След заупокойната служба, на която са присъствали около 4000 човека, огромна траурна процесия се отправя към гробището Пер-Лашез, предшествана от два пехотни батальона и два оркестъра на Националната гвардия, които свирят траурния марш от Крадливата сврака, молитвата от Моисей и откъси от духовните му съчинения. През 1887 останките на композитора са пренесени и тържествено препогребани във Флоренция редом с Микеланджело и Галилей.

 

 

 

 

 

bileti

Със съдействието на

В партньорство със

Основен спонсор

Template Settings

Color

For each color, the params below will be given default values
Yellow Green Blue Purple

Body

Background Color
Text Color

Footer

Select menu
Google Font
Body Font-size
Body Font-family
Direction