Адолф Сакс

авторски текст: Драгомир Йосифов

 

Някои погрешно свързват рождението му с джаза; други се чудят може ли метален инструмент да е „дървен“; трети го обвиняват във вулгарност, четвърти и пети пък се наслаждават на формата му на златна лула...

Да не забравяме обаче какво ни казва прочутата картина на Рьоне Магрит: Това не е лула.

Това е саксофон.

Баща му е Адолф Сакс, за майка не се споменава, а негов кръстник е Ектор Берлиоз, онзи знаменит Берлиоз, автор на Фантастична симфония, най-тънък ценител и познавач на оркестровите гласове. Саксофонът – за разлика от повечето си братя и сестри-музикални инструменти  и подобно на човеците гордо и открито носи името на родителя си. С наставката „фон“ (φωνή) – звук. 

Нека поговорим за татко Сакс. Роден в семейство на майстор на музикални инструменти, той наследява занаята. Негови изобретения са сегашните баскларинет и контрабаскларинет, цялото медно семейство на саксхорните (алт, тенор, баритон и бас – известен като туба, както и нейната разновидност, еуфониумът, т. е. – благозвучник) Невъзможно е да си представим духовият оркестър без тези полезни и ярки чеда на Сакс.

 

Впрочем, саксофонът също възниква от грижата за военните духови оркестри. Изобретателят е бил смутен от недобрата връзка между дървената и медната група, нарушаваща хомогенността на оркестровия звук, липсвало му е звеното, което ги обединява. И – през 1841, когато Сакс вече живее и работи в Париж, на бял свят се появява саксофонът. Официално той е патентован едва през 1846, като преди това рождението, „здравето“ и дори съществуването му са яростно оспорвани, в това число – и по съдебен път. „Музикален инструмент под името „саксофон“ не съществува и не може да съществува“ гласи съдебното решение в делото за „мошеничество и фалшификация“, заведено срещу Сакс от негови колеги.

Въпреки този строг съдебен вердикт, саксофонът съществува, в което лесно можем да се убедим. Създаден е на базата на кларинета, той получава метален корпус, конична форма на тръбата – както при медните инструменти, ново сечение с разширяване към края на корпуса. Запазва начина на звукоизвличане – чрез единична тръстикова пластинка (платък), положена в специален мундщук, чиито трептения се разпространяват по цялата тръба. Новият инструмент заимства от баскларинета формата на лула, но с по-къса тръба и по-плавни очертания. Всъщност Сакс замисля един инструмент-хермафродит, съчетаващ пълнотата и силата на звука на медните с пъргавостта на дървените инструменти. (Истината е, че Сакс мисли и за военните, но и за симфоничните оркестри; за вторите той построява отделна група саксофони в C и F строй, докато „милитер-саксофоните“ са в Es и B-строй. Практиката показва обаче непригодността на C и F-разновидностите, жизнеспособни се оказват другите. Хермафродитна е и грифовата система на оригиналния саксофон – комбинация от системата за обой на Требер за лявата ръка и кларинетната Бьом-система за дясната, хермафродитен рецидив е и наличието на две октавови клапи – едната впоследствие отпада. Системата от клапи (между 14 и 22) претърпява много изменения и усъвършенствания през годините, докато се достигне до днешната удобна и практична механика. 

Фантазията и умението на Сакс изобщо раждат странни цветя, което пък му навлича пожизненото неодобрение на неговите консервативни колеги и вечната признателност на композиторите. И така, нека видим какво се случва с вече патентования на 28 юли 1846 саксофон. Отначало той изгражда успешна военна кариера във френските и белгийски духови, както се казва, „музики“. Немските военни музиканти дълго време гордо не забелязват новия инструмент, верни на традициите си, но постепенно го приемат, убедени в ползата от него.

 

Още по време на военната си служба, саксофонът привлича вниманието на ненаситния на нови тембри Берлиоз, който пише похвална статия за инструмента в Журналь де деба (където впрочем за първи път се явява и наименованието „саксофон“), включва го в прочутия си „Трактат за оркестрацията“ и композира Хорал за глас и 6 духови инструмента, сред които – и саксофон. Тази пиеса на Берлиоз е и премиерата на саксофона на класическия подиум. Съвсем скоро след това е и оперният му дебют в операта на Жорж Кастнер „Последният цар на Юдея“ Разразява се нещо като саксофонна епидемия, засегнала главно Франция: Жак Алеви, Джакомо Майербер, Амбруаз Тома, Лео Делиб, Жюл Масне, консервативните и строги Сен-Сенс и Венсан ДЕнди... специално трябва да се отбележи очарователното присъствие на саксофона в музиката към „Арлезианката“ от Жорж Бизе. 

Вероятно Бизе е първият, употребил саксофона именно като саксофон, а не като заместник на други духови инструменти; заради необикновенния му тембър, копнеещия му, меланхоличен и страстен глас.

През 1857 Адолф Сакс е поканен да преподава саксофон в отдела за военни музиканти към Парижката консерватория. За 13 години той подготвя множество първокласно школувани изпълнители, но за съжаление Фреско-пруската война, а вероятно и други фактори слагат край на тази дейност; саксофонен клас е открит чак през 1942. Серията поклонници на инструмента продължава  с Морис Равел, чийто рафиниран вкус на оркестратор не би могъл да подмине новия инструмент. В оркестровата версия на „Картини от една изложба“, алтовият саксофон излага тъжната рицарска балада-зов в частта „Старият замък“. Стандартният слух би избрал английски рог за това соло. Или пък валдхорна. Тук обаче имаме и английски рог – и още нещо; и валдхорна – и още нещо... онази непредаваема с думи, особена темброва съставка на саксофона, носталгична, плътна, може би дори бодлеровски-вулгарна; или алкохолна, ако си помислим за „Алкохоли“ на Аполинер. 

Не е случайна особената склонност на Албан Берг към саксофона, гласът му звучи и в концертната ария „Вино“ (по текстове на Бодлер), и в операта „Лулу“ – като че ли инструментална сянка на тази странна героиня, и в последния му опус – Концерта за цигулка, посветен „на паметта на един ангел“. Баритон саксофон използва и арнолд Шьонберг в комичната си опера „От днес за утре“; дори аскетичният Веберн включва саксофон в кантатите си оп. 26 и 31.

 

Тук е моментът да се каже, че е по-правилно да говорим за „саксофони“, а не за „саксофон“; става дума за голямо семейство, явно Адолф Сакс е мислел крупно и е планирал цели фамилии във въображението си. 

 

 

Съвременната саксофонна фамилия се състои от 8 члена (първоначалното семейство на татко Сакс се състои от 14!): сопранисимо, сопранино, сопран, алт, тенор, баритон, бас и контрабас-саксофони. Първите три саксофона имат права форма, подобна на кларинета и обоя, характерната S-форма започва от алтовия саксофон надолу. От пронизителността на високите разновидности до дрезгавината на ниските се простира огромното звуково богатство на инструменталната фамилия при запазена хомогенност на тембъра и регистрите.

Съвсем не е случайно, че саксофоните се използват охотно и често като колективен глас, в различни ансамблови комбинации помежду си. Такива комбинации ще срещнем най-често... естествено в джаз –ансамблите. Досега не споменах, но за никого не е тайна, че саксофонът бързо бива присвоен от джазовите музиканти – особено след края на Първата световна война се развихря истинска саксомания; ликуващият и облегчен, забавляващ се свят спонтанно избира инструмента за свой глас, за посредник на чувствата си, за техен пряк изразител. Саксофонът е шампион на джазовата треска; нали си спомняте, че главният герой на „Степният вълк“ на Хесе – Хари Халер е саксофонист? Инструментът/тите става(т) неотменима част от възникналите към началото на 30-те на ХХ век биг-бендове – характерната блокова звучност, еднородна и мощна става типична за този род формации. Заедно с това саксът се превръща постепенно и в предпочитан солов инструмент за джаз и поп-музиката. Нека само споменем няколко имена – Сидни Беше, Лестър Йънг, Джони Ходжес, Коулмън Хоукинс, Чарли „the Bird” Паркър, Джон Колтрейн, Орнет Коулмън, Стен Гец, Пол Дезмънд, Джери Малигън, Пол Гонзалес, ... всеки един от тези колосални джазмени е отделен свят и сякаш всеки от тях открива наново възможностите на саксофона и му придава нови поетичност и блясък. Възможностите на инструмента просто предизвикват да бъдат обхванати и изследвани във вихъра на спонтанните и зашеметяващи импровизации. 

 

Докато в Америка популярността на саксофона непрестанно расте, в Третия райх инструментът е еднозначно забранен като „негърско пособие“, като едва ли не музикален развратник, нямащ нищо общо с класическата музика, като инструмент на музикалния „културболшевизъм“. Странното е, че по-късно и в СССР, и в т. нар. „народни демокрации“, саксофонът задълго става подозрителен, сега пък – като инструмент на капиталистическата провала и на буржоазната необуздана чувственост. Няма ли някаква скрита завист и копнеж в тези страшни обвинения?

Неочаквано, но с великолепен успех към саксофона се обръща и Сергей Рахманинов с своята последна композиция „Симфонични танци“; повереното му лирично соло с средния дял на първия от танците сякаш хваща слушаттеля за гърлото – толкова съкровено и заедно с това тъй отчуждено звучи тази дълбоко руска по строежа си мелодия. Пишат се и солови пиеси – самият Клод Дебюси има Рапсодия за алт-саксофон и оркестър, Глазунов – концерт, Жак Ибер – камерно концертино, Томази  - Концерт, Франк Мартен – две балади, Хиндемит, Едисон Денисов – сонати, Янис Ксенакис композира неистовия си квартет XSAX, за квартет и оркестър пък пише Концерт Филип Глас; множество румънски авангардни автори, най-вече Анатол Виеру композираха превъзходни пиеси за саксофон, провокирани щастливо от изкуството на френския саксофонист Даниел Киенци – наистина не може да се изброи всичко. Само ще добавя, че интересът към възможностите на саксофона расте и днес се пишат все нови и нови съчинения – концертни, камерни, ансамблови – в най-причудливи комбинации; за разнообразните и фантастични употреби пък в оркестровата музика даже не отваряме дума. 

 

Освен Киенци съвременният класически и авангарден саксофон има и други свои класици – колкото и парадоксално да звучи това. Например Жан-Мари Лондейкс, Сигурд Рашер, който е основател на първия саксофонен квартет и един от първите и най-знаменити саксофонисти-солисти, комуто посвещават опуси Хиндемит, Ибер и Глазунов, Жул де Вриис, Марсел Мюл, Густав Бумке, Специална почит заслужава знаменитата Елиз Боайе-Хол, на чийто ентусиазъм и меценатски жестове дължим  голяма част от класическия репертоар за саксофон, както и популярността на саксофона в САЩ – негова истинска втора родина.

 

Каквото и да се каже за саксофоните, тези чудни деца на Майстор Сакс, все няма да е достатъчно изчерпателно. Нека по-добре да слушаме блестящите каскади, звуковите вихрушки, пронизителните писъци и глухи ръмжения... и да не забравяме тъмните и прекрасни сола от „Старият замък“ и Симфоничните танци или съвместните медитации на Ян Гарбарек и Хилиард ансамбъл, които сложиха знак върху едно цяло поколение...

 

 

 

bileti

Със съдействието на

В партньорство със

Основен спонсор

Template Settings

Color

For each color, the params below will be given default values
Yellow Green Blue Purple

Body

Background Color
Text Color

Footer

Select menu
Google Font
Body Font-size
Body Font-family
Direction